Осъзнатост в психотерапията

д-р Владимир Бостанов

(Статията е отпечатана в бюлетина на hOUR THERAPY през 2024 г.)

Повечето от дейностите, които извършваме в ежедневието, са неосъзнати или полуосъзнати. Когато вървим по улицата, не осъзнаваме сложните движения, които извършваме за да пазим равновесие и да ходим. Карайки кола, често не осъзнаваме натискането на педалите, а ако маршрутът ни е добре познат и сме потънали в мисли, може и да не осъзнаваме кога и накъде завиваме за да стигнем целта си.

Действията, които извършваме несъзнателно са практически безкраен брой. Но как стои въпросът с мислите и емоциите ни? Да направим една кратка демонстрация:

Иван е на път за училище.

Тревожи се за часа по математика.

Опасява се, че днес няма да може отново да контролира класа.

Мисли си раздразнен: „Ама, защо да съм длъжен?! Та, това въобще не влиза в задълженията на снабдителя!“

Четейки първите две изречения, несъзнателно приемаме, че Иван е ученик (защото това е статистически най-вероятно). След третото изречение — може би донякъде осъзнато, но отново автоматично — решаваме, че става дума за учител. Четвъртото изречение ни обърква („Защо снабдителят ще се грижи за дисциплината в класа?“), докато не се досетим, че някой се шегува с нас. Но то ни дава и възможност да осъзнаем предишните автоматични интерпретации извършени от ума ни. Ако осъзнаването е по-ясно, може дори да си дадем сметка, че светкавично сме сътворили и малък сценарий в главата си: „Тревожи се — явно не е учил и го е страх, че ще го изпитат и ще му пишат двойка.“. А може даже да осъзнаем, че при тази мисъл в стомаха ни е боднало някакво неприятно чувство на тревога и безпомощност заради автоматичната асоциация с проблемите на собственото ни дете, което напоследък получава все по-ниски оценки в училище и така „проваля бъдещето си“...

Огромно предимство е, че мозъкът ни може да управлява тялото и автоматично да интерпретира ситуации с помощта на заучени схеми, без изобщо да ни се налага да осъзнаваме тези процеси. Съзнанието ни може през това време да се занимава с проблеми, които не могат да бъдат решени несъзнателно, като например внимателното планиране на следващия работен ден. Освен това автоматичните, несъзнателни реакции в много случаи имат важна защитна функция: по-добре е в потенциално опасна природна среда шумоленето в храстите да задейства схемата „нападение на хищник“ и съответната реакция — отбрана или бягство — дори по-късно да се окаже, че е бил просто таралеж.

Съществуват обаче несъзнателни процеси и схеми, които могат да бъдат нездравословни, разрушителни и дори пагубни за психическото (и физическото) ни здраве. Да вземем за пример следните, типични за депресивните състояния, автоматични мисли: „Той ме погледна странно, явно ме намира за грозна (или дебела, тъпа, противна, и т.н.)“; или: „Не се справям с работата/ученето, следователно съм неудачник (бездарник, боклук, нищожество...).“. Често такива интерпретации на случки или жизнени ситуации се осъществяват напълно или частично несъзнателно. Тогава те имат най-голям шанс да отключат депресия, тъй като човек няма възможност да се усъмни във верността им — защото изобщо не знае, че умът му е „обяснил“ ситуацията по този начин, но само усеща, че внезапно се е почуствал „зле“; и дори не осъзнава, какво точно е това „зле“: дали е тъга, обида, срам, безпомощност, безнадеждност, самота или нещо друго.

Още по-трудно е осъзнаването на дълбоко вкоренени схеми и убеждения като например: „Аз не заслужавам да бъда обичан(а) и затова мен никой, никога няма да ме обича.“; или: „Ако се разкрия истински (покажа чувствата си) пред някого той/тя неминуемо ще се разгневи/отврати от мен (или ще ме използва/нарани).“. Такива дълбоки убеждения и нагласи обикновено са заучени в детството, във взаимоотношенията с най-важните за детето хора — родителите или други централни фигури — и поради това са трудни не само за променяне, но дори и за осъзнаване и формулиране.

Осъзнаването на несъзнавани умствени процеси, чувства, потребности и импулси е важен принцип в повечето психотерапевтични парадигми (макар и формулиран и/или оценен по различен начин от различните школи). Преди да се спрем по-подробно на когнитивната поведенческа терапия, само ще споменем някои други по-известни направления. Психоанализата има за цел да осветли несъзнателните конфликти, които предизвикват симптомите и страданието на клиента. Хуманистичните школи помагат на човека да осъзнае най-съкровените си стремежи, както и страховете, които ги подтискат, и по този начин да се освободи, да разгърне целия си потенциал и да актуализира всичките си възможности. Или, ако използваме езика на създателя на клиент-центрирания подход, Карл Роджърс, осъзнавайки и опознавайки собствената си личност, човек става тази личност, започва да бъде тази личност. А създателят на гещалт терапията, Фриц Пърлс, ни напомня: „това е великото нещо, което трябва да бъде разбрано: осъзнатостта сама по себе си може да бъде лечебна.“.

Навлизането и утвърждаването на осъзнатостта като концепция и метод в когнитивната поведенческа терапия е интересна и вълнуваща история. Тя е известна като „третата вълна“ — след поведенческата и когнитивната. Първоначалната поведенческа терапия се фокусира върху „изтриването“ на проблематични поведения и научаването на здравословни такива. Страхът от птици (или асансьори, или срещи с хора и т.н.) не е вроден, а заучен, следователно може да се отучи (чрез систематична конфронтация с обектите на страха). Отдръпването от физическа активност при депресия може да се преодолее чрез заучаването на нови поведения: разходки, дори когато нямаме никакво желание; изпълняване на домашни задължения, дори когато само ни се лежи; и т.н.

Втората — когнитивната — вълна е до голяма степен вдъхновена от античната философия, от ученията на личности като Сократ, Епиктет, Марк Аврелий и др. Идеята е, че човек страда не само от неблагоприятните обстоятелства и събития, но и от начина, по който ги интерпретира; че изкривеното възприятие на света само по себе си причинява дори повече страдание отколкото обективните явления като природни бедствия, наранявания, болести, смърт. Следователно чрез промяна на убежденията и нагласите ни и на начина, по който интерпретираме събитията, можем да преодолеем страданието. Един драстичен пример са паник атаките. Страданието е огоромно — агонизираме, убедени че умираме — докато всъщност симптомите ни са породени единствено от страх без никаква органична причина и не крият опасност за здравето ни. Друг пример е депресията. Докато преди втората вълна в поведенческата терапия се е считало, че негативни мисли като „никой не го е грижа за мен“ или „ще си остана завинаги сам(а)“ са просто симптоми на депресията, когнитивните терапевти (Арън Бек, Албърт Елис и др.) разбират, че такива мисли и убеждения пораждат, поддържат и засилват подтиснатото настроение и всички други симптоми на депресията. Съответно когнитивната терапия се фокусира върху систематичното променяне на вредните мисли, убеждения и нагласи. Една от техниките въведени от Бек, известна като „сократически диалог“, помага на клиентите (насочвани от терапевта) сами да открият грешките в собствените си мисловни процеси.

Третата вълна е резултат от навлизането на будизма в западните общества. Докато античната философия на Гърция и Рим е традиционна основа на западното рационално познание, далекоизточните учения са сравнително непознати до средата на 20-ти век. Едно от първите неща, които правят впечатление на запознатите и с двете традиции, са поразителните съвпадения в концепциите за страданието като породено от собствените ни (погрешни) схващания за света и интерпретации на събитията. Но докато западната философия (и по-специално стоическата) е по-скоро рационална, източната традиция има и силна съзерцателна (и съответно мистична) компонента, която е неразривно свързана с медитативните практики на хиндуизма и будизма. Именно някои от тези практики биват възприети почти без изменения от когнитивната поведенческа терапия поради експериментално доказаната им висока ефективност в преодоляването на различни душевни страдания — тревожности, депресии, пристрастявания, зависимости и др.

Всяка медитация включва задължително две компоненти: концентрация и осъзнатост. Именно медитативната, съзерцателна концентрация е това, което най-силно отличава осъзнатостта практикувана в когнитивната поведенческа терапия от лечебните процеси на осъзнаване в други терапевтични парадигми. Чрез систематично трениране на вниманието ние се научаваме да го съсредоточаваме с особена яснота и необвързаност върху собствените си мисли, чувства, усещания, реакции и импулси. По този начин създаваме подходящи условия за терапевтични прозрения. Характерът и интензивността на тези прозрения може да бъде най-различен. Да вземем отново за пример паник атаките. След като ни е било разумно обяснено (и ние рационално сме разбрали), че няма опасност за здравето ни, паник атаките продължават. Започваме да се упражняваме в медитация на осъзнаването. След няколко седмици успяваме по време на паник атака да приемем страха, да го наблюдаваме и да го преживеем осъзнато. Тогава идва прозрението, че страхът не е страшен. Тъй като прозрението е нещо много по-дълбоко и трансформиращо от рационалното познание, паник атаките губят силата и властта си над нас, намаляват като честота и интензивност и постепенно (или внезапно) изчезват.

Ето и един последен пример:

Жена, която като момиче е била жертва на сексуален тормоз от страна на близки роднини и страда от рецидивираща депресия, преминава през осем-седмичен курс по когнитивна терапия чрез осъзнатост и започва да медитира ежедневно. Идва поредният епизод на депресия. Тя се бори и успява да функционира и да върши работата си, която е високо отговорна; но е все по-отчаяна и всяка сутрин не знае, дали това няма да е денят, когато ще настъпи „тоталният“ срив. В отчаянието си започва да мисли, че медитацията е безсмислена и не може вече да ѝ помогне. Въпреки това продължава да медитира. Един ден, по време на медитация осъзнава, че тя не е виновна за сексуалния тормоз, на който е била подложена като малка. Естествено тя винаги го е знаела и рационално е била напълно убедена в това. Но изглежда някъде дълбоко се е криело някакво неосъзнато убеждение, че тя е виновна, лоша, проклета или някакво подобно саморазрушително внушение. Прозрението, което получава по време на медитацията, е непосредствено преживяване на истината за нейната стара травма и затова има траен лечебен ефект. (След това тя започва бавно, но сигурно да излиза от депресията.)

Навлизането на медитацията на осъзнаването в медицината и психотерапията дължим най-вече на личности като Джон Кабат-Зин, Марша Линехан и разбира се на създателите на когнитивната терапия чрез осъзнатост, Марк Уилямс, Джон Тийсдейл и Зиндел Сегал. Едно от най-важните послания, които те отправят към терапевтите проявяващи интерес към методите основаващи се на осъзнатост е: За да учите клиентите си на осъзнатост, трябва Вие самите да я практикувате (по възможност ежедневно) и да имате сериозен собствен опит с медитацията, придобит както самостоятелно, така и с квалифициран учител. Уилямс, Тийсдейл и Сегал дори откровено описват как са научили това по трудния начин, опитвайки се първоначално да „заобиколят“ собствената практика, в резултат на което изпадат в ситуации на некомпетентност и безпомощност с клиентите си. Разбира се това е имплицитно послание и към клиентите. Ако изберете да работите с професионалист предлагащ терапия основана на осъзнатост, питайте го/я, какво обучение е получил(а), откога медитира, колко често, бил(а) ли е на интензивен курс (ритрийт).

Последното важно послание към онези, които правят първи стъпки в медитацията на осъзнаването е: Не бързайте да се отказвате! Дори първите седмици да са по-скоро разочароващи и обезсърчаващи, дори да не разбирате как „работи“ медитацията и какво общо имат тези странни упражнения с Вашите проблеми, не спирайте да се упражнявате по 20-30 минути на ден, всеки ден. Обикновено рано или късно идва някакъв вид прозрение, което ще Ви разкрие — ако не рационално, то поне интуитивно — как този път може да промени взаимоотношенията Ви със света, с хората и преди всичко със Себе си, така че да се радвате на по-малко страдание и повече свобода.

Литература:

• Джон Кабат-Зин, Целебната сила на осъзнатостта. Кибеа, 2020.
• Марк Уилямс, Джон Тийсдейл, Зиндел Сегал и Джон Кабат-Зин, Осъзнатият път през депресията. Изток-Запад, 2013.
• Марк Уилямс и Дани Пенман, Осъзнатост. Път за преодоляване на тревожността и стреса. Хермес, 2013.